1Духът ми съкрушен е, гаснат дните ми, за мене вече гробища остават. 2Присмиватели около мен не са ли, не почива ли окото ми на техните обиди? 3Определи ми сега поръчител пред Себе Си; кой друг би ми подал ръка? 4Защото си скрил сърцето им от разум — затова и няма да ги възвисиш. 5Който приятели предава на грабеж, очите на децата му ще чезнат. 6Той ме е поставил за поговорка на хората и аз станах за заплюване в лицето. 7Окото ми се помрачи от скръб и всичките ми части станаха като сянка. 8Правдивите ще се ужасят на това и невинният ще се възмущава против лицемера. 9А праведният ще се държи за пътя си и който е с чисти ръце, ще става все по-силен. 10Но вие всички, върнете се и елате; и един мъдър няма да намеря между вас. 11Дните ми преминаха; пресякоха се намеренията ми, желанията на сърцето ми. 12Нощта направиха на ден и светлината близо е при мрака. 13Ако чакам, жилището ми Шеол е, леглото си постлах във мрака. 14Към гроба викам: Ти си ми баща! — към червея: Ти — майка ми, сестра ми! 15Къде тогава е надеждата ми? Надеждата ми кой ще види? 16Тя ще слезе в самотата на Шеол, когато заедно в пръстта покой намерим.